James LaBrie "Static Impulse"
След известното разочарование, което изпитах, след като чух новият албум на Линкин Парк и проектът Kiske/Somerville на бившият вокалист на Helloween Michel Kiske и американската симфоник /прогресив метъл певица Amanda Somerville, честно казано реших да не тая кой знае какви надежди към списъка с албуми на любими музиканти, които предстоят на излязат.
Макар да е достигнал номер 1 в американските музикални класации „A thousand suns” на Линкин Парк си остава относително слаб на фона на предишните им и като цяло. Една хубава интродукция + силна песен и невероятно добър промо-клип, албум не правят. Да, има и една гениална песен (Wretches and Kings). „A thousand suns” се оказа по-различен от останалите им. Доста по-различен. Като се замисля, до известна степен може би в това се крие и силата му. И въпреки това, лично аз не мога да пренебрегна малко диско звученето, което има този албум… Някак си май повече ми харесваха ‘когато пееха за момиченца …
Що се отнася до проектът Kiske/Somerville … Там разочарованието ми беше много, много по-голямо. Лично мнение – албумът е не просто слаб. Една хубава, зарибяваща песен. Нищо повече. А честно казано, имайки предвид кои са изпълнителите, обединили сили за този албум, очаквах нещо грандиозно. Но, уви. :(
Като се замисля, вероятно проблемът идва от това какво очакваш. Не толкова от кого, колкото какво, наистина. Ако нямах никакви очаквания от горе-споменатите музикални проекти, вероятно щяха да ми харесат или поне нямаше да съм чак толкова разочарована. Той със сигурност е част от проблема. Грешка, която много хора,з а съжаление, волно или неволно правят. Но …
И така, зачертавайки излезлите вече албуми в тефтерчето, достигнах до един албум, към който бях решила да съм малко по-резервирана от самото начало, за да не се разочаровам. „Static Impulse” на вокалиста на Дрийм Тиатър Джеймс Лабри излиза официално на 28/09/2010, но вече може да се намери Limited Edition-a в интернет пространството.
Като по правило при повечето добри групи, соловите изпълнения на отделните музиканти не са толкова силни и добри, колкото съвместна им работа. Може би е нормално, а може би такъв ми е късметът.
Вторият солов албум на Джеймс Лабри обаче твърдо доказва противното. „Static Impulse” е много близък до музиката на Дрийм Тиатър. Носи същият дух, същите идеи и в същото време е някак различен. Особеностите на прогресив рок музиката като стил правят много трудно разделянето на един албум на части (т.е. на песни) и карат публиката да слуша и оценява цялостният продукт. И точно това прави от албумите на Дрийм уникални произведение на изкуството, носещи душа и предаващи емоции, настроение; разказващи истории. Техните албуми се преливат плавно, създавайки обща музикална картина, трудно делима на отделни елементи. В отличие от тях, „Static Impulse” е ‘подреден’, разделен на песни, които се различават ясно една от друга. Честно казано, не мога да кажа коя песен ми харесва най-много, коя ми е любимата. С този албум, както и с всичко друго, правено от Дрийм Тиатър имам един основен проблем – някак си не мога да кажа, кои песни са ми любими и кои не… Да отделиш една от песните в техен албум от останалите и да я издигнеш на някакъв пиедестал или да я принизиш, означава да разкъсаш общата картина. Не че е невъзможно, но просто не във всеки албум е удачно да се делят песните на добри и слаби. И може би все пак за лични фаворити бих назовала “Anna Lee” и “Surrounded”… (И разбира се, УНИКАЛНИЯТ, НАЙ–ДОБРИЯТ албум – “Metropolis Pt2 : Scenes from a Memory”)
Но да се върнем на „Static Impulse”. Честно казано, албумът е много по-лесен за смилане от последният албум на Дрийм Тиатър „Black Clouds & Silver Linings”, например. От друга страна обаче, подобно на първият му солов албум от 2005г „Elements of Persuasion”, е по-агресивен. Дрийм Тиатър звучат някак си по-нежно, по-чувствено. Соловите албуми на Джеймс Лабри имат по-агресивно, по-грубо, по-рязко звучене.
„Static Impulse” започва точно така както бихме очаквали да започва един страничен проект на член на Дрийм – сложни и дълбоки композиции, наситени, богати и красиви сола на китара, силни барабани…. крещящи вокали… Независимо колко стряскаща е на пръв поглед, тази смес, тя звучи много нежно при Дрийм Тиатър. „Static Impulse” събира в себе си всички тези елементи, но като че не изцяло. Крясъците в началото на пилотния сингъл “One more time” са дело на барабаниста Peter Wildoer, което обърка доста голяма част от феновете. Някои от тях трудно приеха идеята за друг солист в солов албум на фронтмена на Дрийм Тиатър. Крайният резултат обаче е интересен – сякаш един добър и един лош глас си комуникират. „Static Impulse” е мелодичен, макар и малко остър, агресивен и със съвсем лек електронен привкус.
И на първо, и на повторно, и на 18-то слушане, албумът ми хареса. Този път бях приятно изненадана. И може би дори ще си позволя да имам някакви очаквания (трепети) към предстоящият албум на Дрийм Тиатър (макар и без Портной, за съжаление). … А колкото до самите очаквания … Не са лошо нещо, но май започвам да се убеждавам, че колкото по-малко очакваш и възхваляваш нещо, толкова по-добро ти се струва накрая. До голяма степен очакванията създават мнение; предварително мнение, което в повечето случаи пречи …. Така че, смело напред към следващият дълго чакан албум. Но предварително – изпразнете главата си от всякакви предварителни мнения, предубеждения и очаквания на какво е способен или не е певецът. J
0 Response to "James LaBrie "Static Impulse""
Публикуване на коментар