The Music Department

Едно име привлече вниманието ми наскоро - Lana Del Rey. Богатият татко на Лизи Грант й уредил дебютен албум и ето така се появи новата поп-икона на Америка - Lana Del Rey. Мен тя ме впечатли с това, че е различна. „Born To die” се оказа доста хубава песен с много оригинален клип. Честно казано, в началото бях доста предубедена по отношение на тази девойка, особено когато видях Бритни Спиърс сред имената, които я вдъхновяват. Но останах приятно изненадана от дебютната й песен "Born to die". 

... 24 ноември. Ден като всеки друг вероятно, ако на днешния ден не се навършваха 19 години от смъртта на един от най-великите и недостижими гласове в историята на музиката – Фреди Меркюри. Солистът на Queen и до ден днешен е най-запомнящият се артист на сцената. Магнетичен, ексцентричен… Но след него музикалната сцена просто не е това, което беше. „Втори като Фреди няма!”.

Социалните мрежи, като Фейсбук например, добиват все по-голяма популярност напоследък. Куцо и сакато вече има профил във фейса.  И пространството се пълни с най-различни апликации, тестове и други глупости. „Бременна ли си?”, „Каква порода куче си?”, „Ставаш ли за масов убиец?” .. това са ми любимите от всички тестове, които приятели са ме канили да си правя, вероятно за да се опозная по-добре. Е, мисля, че си се познавам достатъчно добре и без да знам каква порода куче съм. J A дали ставам за масов убиец…. Е, ако още някой ме покани да си направя ферма, ще установим на бърза ръка ставам или не J

Името “Metal for the masses” всъщност е наименование на сборна компилация от изпълнители от всички под жанрове на рок и метъл музиката. Попаднах на въпросния албум  съвсем случайно докато си правих нов плейлист в youtube. И ми хареса как звучи. Пък и ми напомни един албум, който май бях позабравила. Този Метъл за масите, за който ще говорим ние сега, обаче е събитие, феномен във Финландия, обединил обявената за Сатанинска метъл музика и църквата.

              Пилотният сингъл от новият албум на вокалиста на Dream Theater Джеймс Лабри “One More Time” предизвика известен дебат между феновете на групата. Малко шокиращо е когато в соловият проект на някой музикант от голяма група изведнъж чуеш нечий друг глас. И точно това се случва в “One More Time” – песента започва с крясъците на барабаниста Peter Wildoer. Това необичайно начало освен, че раздели феновете на групи, постави един интересен въпрос – имат ли място все още чистите хеви метъл вокали в днешния хеви метъл?

                След известното разочарование, което изпитах, след като чух новият албум на Линкин Парк и проектът Kiske/Somerville на бившият вокалист на Helloween Michel Kiske и американската симфоник /прогресив метъл певица Amanda Somerville, честно казано реших да не тая кой знае какви надежди към списъка с албуми на любими музиканти, които предстоят на излязат.

Както вече казах - Когато става дума за Dream Theater, честно си признавам - пристрастна съм. Както се казва - за Dream Theater или добро или нищо.

Групата, която не се престарава да бълва албуми и сингли и въобще не се интересува дали песните й ще се въртят по комерсиалните радиостанции или не, съществува вече четвърт век и има армия от верни фенове. Dream Theаter не е от онези банди, които се влияят от тенденциите или модата в музиката, не се интересуват от тълпите и комерсиалните вкусове на публиката. Музикалният им стил им е почти не променен от самото им създаване през 1985година до днес. За много хора те са странни, "прекалено инструментални", дори депресиращи и травмиращи. И така да е на първо слушане, ако човек се вслуша в текстовете им и се остави на музиката да го води, ще открие, че те са магически и способни да пренесат слушателя от едно измерение в друго.

Когато става дума за Dream Theater, честно си признавам - пристрастна съм. Както се казва - за Dream Theater или добро или нищо. И по някаква ирония на съдбата, тази сутрин ми беше леко помрачена от една новина, свързана с групата – Mike Portnoy напуска Dream Theater. Много мнения изчетох по различни блогове и форуми. За доста от тях не особено ласкави. Не знам, хора, ама Портной е гений, друго не може да се каже! Уникални песни, уникални албуми е създал творческият тандем Портной/ Петручи. Впечатляващи композиции и текстове. На тези, които успяха да го оплюят в социалните мрежи и да се напишат ‘че е било време Dream Theater да си намерят наистина кадърен барабанист’, мога да кажа само, че очевидно не могат да разберат дълбочината на творчеството на Theater. Като се замисля може би след последният албум и по-специално след „Wither” трябваше да се замислим накъде отиват нещата. Песента говори за стресираща част на писането на песни, за творец, който сякаш е достигнал предела на силите си и е ‘блокирал’. Установявайки, че е достигнал до задънена улица, той се отказва само за да намери ново вдъхновение. Целият последен албум на групата Black Clouds & Silver Linings се фокусира върху стресиращите и притеснителните моменти в живота на човек.  И макар „Wither” да е писана от Петручи, а не от Портной, сякаш обяснява много точно последната новина. Или поне това е асоциацията, която може да бъде направена. Майк Портной напуска Dream Theater, за да се отдаде на други проекти. Тъжно. И докато човек чете новината в официалния сайт на групата, за фон звучи не друга песен, а именно „Wither”… Невероятна песен за невероятен творец и неговото ново вдъхновение.

                След доста дълго чакане, новият албум на Линкин Парк е факт. Предвиден да излезе официално на 14/09/2010, той вече може да бъде свален от интернет. И да, предвид факта колко дълго го чаках (и почти сънувах) този албум, още щом подочух, му се нахвърлих. Разпространих мълвата и зачаках да се свали. Както каза един приятел – „Банална обложка – минус една точка; сваля се бавно – минус 2 точки.”. Е, това, че се сваля бавно, не е проблем на Линкин, а по-скоро наша лична драма.

Един от най-сложните и претенциозни стилове в рок музиката води своето начало от 60те години на 20 век и се развива в множество друго под-стилове - симфоничен рок, арт рок, прогресив метъл и др. През 90те години към „прогресив рок” започва да се причислява всичко, което по един или друг начин не може да се окачестви като някакъв друг вид рок музика. Отличителният белег на стила е сложността на композициите, които се изпълняват, а не виртуозността на изпълнителите. Макар да е трудно да се изработи и извади единна дефиниция за този стил, той много лесно се разпознава от останалите рок-стилове, именно заради сложните си композиции и дългите си песни.

Решението, разбира се, е просто – изключваш телевизора и приключваш с това сутрешно китайско мъчение. И тъй като не се кефиш на Lady Gaga, Beyoncé, Britney Spears и другите слабо известни Mainstream величия, ставаш ‘странен, луд и нищо не разбиращ’. Ха-Ха! Добре, че нищо не разбирам и мисля да продължа „нищо да не разбирам”.

Гениален, силен, странен, въздействащ.... Много неща могат да бъдат казани за четвъртия албум на англичаните The Who. А фактът, че Tommy е част от залата на славата на наградите Грами заради своята "историческа, художествена и значителна" стойност говори сам за себе си. И ако слушаш Tommy на запалени свещи, можеш да видиш бъдещето си....

Историятя за „глухо, нямо и сляпо момче”, което става месия, е първата музикална творба на англичаните превърнала се в рок опера.

В годините около Първата Световна Война, английският капитан от армията Уолкър изчезва безследно и е обявен за мъртъв. Съпругата му ражда син на име Томи. Когато след няколко години Капитан Уолкър се завръща изненадващо у дома, противно на очакванията му, открива, че съпругата му си е намерила любовник. Ядосан той се спречква и с двамата и убива новия любовник на Госпожа Уолкър. За да прикрият инцидента, родителите на Томи му казват, че не е видял нищо, не е чул нищо и никога на никого няма да каже за случилото се. Травмиран, Томи затваря очи, за да стане глух, сляп и ням за света, който го заобикаля. В състояние близко до кататония, подсъзнанието на Томи го отвежда на ново пътуване. В главата си той вижда фигура, облечена в сребриста рокля, която го отвежда на едно пътуване към просветлението. След години, вече превърнал се в млад мъж, Томи започва да интерпретира физическите усещания като музика.